Постинг
25.10.2011 12:31 -
15%
Автор: giaa
Категория: Лични дневници
Прочетен: 905 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 25.10.2011 12:33
Прочетен: 905 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 25.10.2011 12:33
Гласувахте ли, дами и господа?
Аз да. Гласувах, макар да бях сигурна, че гласът ми е обречен.
Единственото, което ме зарадва на тези избори, бе фактът, че все още има едни 15% от българите, които използват главата си и за мислене. И които отиват до урните с ясното съзнание, че кандидатът им няма да спечели, но това не е причина да се превръщат в наблюдатели. Защото 15% на предрешен вот е доста добър резултат.
Казвам предрешен, и нямам предвид купен. На тези избори според мен пазарът на гласове бе предимно за кметския вот, и то в по-малките населени места. А аз не живея на такова място, съответно нямам наблюдения и не е редно да коментирам.
Е, на балотажа обаче няма да гласувам. И съм абсолютно категорична, че никой не може да ме убеди да избирам между винено-червено и брик. За разлика от една чисто нова министърка, смятам "изненадващ" и "неочакван" за синоними. Точно за такива намирам и Плевнелиев и Калфин.
Тези 15% за пореден път ме убедиха да изчакам. Да не се качвам на първия самолет за Панама, Таджикистан или Нова Зеландия. Да не повярвам напълно, че в тази държава съм пришълец и е по-добре да си вървя, за да не дразня себе си и околните.
Защото допреди 5 години вярвах, че тук ми е мястото. Отказах офертите за обучение (учех в престижно училище и решението ми беше, меко казано, странно), отказах на приятелите си, които бягаха един по един, отказах на себе си, когато в моменти на депресия исках да тегля майните на всичко и да избягам. Бях убедена, че щом съм се родила тук, нямам причина да миткам като кукувица и да търся лесното. Мислех, че мога да се боря, и да постигна същото, макар и с по-вече усилия.
Вече не мисля точно така.
Защото не мога да приема, че ще родя децата си на място, на което хората прегръщат влюбено диктатура след диктатура. Не знам дали ще успея да им предам моят стремеж към свобода (на децата, на хората знам че не мога), но знам, че дори и да го направя, тук това ще бъде ужасна грешка. Както и да се гримират фактите, историята е твърде красноречива - за тринадесет века държава имаме два века византийци, пет века османци и половин век комунизъм. Повече от половинатa. Може би вече е генетично.
Нямам друго логично обяснение защо пак връщаме едноличния авторитарен режим. Как виждаме в лицето на един обикновен простак поредния месия. Как ни харесва да ни управлява човек, който не познава множественото число. Как вярваме, че той е различен, и затваряме очи за миналото му. Чухме много думи за тройната коалиция. А аз видях човек, който напуска пожарната - военна по това време, защото не иска да се деполитиза. Човек, който направи охранителния си бизнес по времето на бухалките, и който тогава се развива"охранявайки" близките до властта. Видях този, който стана известен по време и заедно с тази тройна коалиция. Не коментирам морално ли е да плюеш по тези, които са били зад гърба ти цял живот. Това си е наш национален спорт. Чудя се обаче кое те определя като комунист, демократ, либерал? Партийната книжка, декларативните речи? За мен т.нар."комунист" е онзи, който се стреми не просто към взимане на властта, а към дългосрочното и задържане. И подчинява всичките си действия на този стремеж. Този, който държи икономиката и социалната политика на къса каишка. Умишлено. Защото ако си достатъчно богат, мислиш, рискуваш. Ако си озверял от глад, действаш, рискуваш отново. Ако обаче имаш малко, но не си на дъното, те е страх да не го загубиш, и ставаш роб на точно този страх. Лесно и доброволно ставаш бурмичка в голямата машина. Ето, така се задържа власт.
Азбучни истини.
И все пак, ги осъзнават 15%. Останалите 85%?
40% вярват, че Бойко е направил метрото. И детските градини. Пътищата. В ранна детска възраст, и Майката Земя. Никой не помни, че тунелите за метрото ги има от 70-те, а метростанциите - от втория мандат на Софиянски. Детските градини опустяха в онези 20 години, в които почти не се раждаха деца. И запечатани да бяха, не преустроени, все тая - нямаше как да са годни за употреба. За магистралите не става на въпрос, още си спомням как стигах до Бургас през Айтос и колко тъжно беше това, но някак ме успокояваше факта, че можех да си позволя да отида на море. Има и 30%, които помнят хляба и билетчето без пари, но не помнят арестите за политически вицове. Не помнят разпределението на работа след завършване, жителството, опашките за банани. Не помнят държавните дългове. И още 15%, които нищо не помнят. Искат безплатен сапун, чудесно музикално оформление или девер си за общински съветник.
Историята е страшна шантонерка - тя е такава, каквато я оставим в главите си.
И все пак, след като мнозинството прави своя избор, как е правилно да постъпи малцинството? Не говоря за начин на мислене, моят поне не се променя почасово, питам за действия? Самолетът за майната си или тихичко мърморене на местна почва?
Аз да. Гласувах, макар да бях сигурна, че гласът ми е обречен.
Единственото, което ме зарадва на тези избори, бе фактът, че все още има едни 15% от българите, които използват главата си и за мислене. И които отиват до урните с ясното съзнание, че кандидатът им няма да спечели, но това не е причина да се превръщат в наблюдатели. Защото 15% на предрешен вот е доста добър резултат.
Казвам предрешен, и нямам предвид купен. На тези избори според мен пазарът на гласове бе предимно за кметския вот, и то в по-малките населени места. А аз не живея на такова място, съответно нямам наблюдения и не е редно да коментирам.
Е, на балотажа обаче няма да гласувам. И съм абсолютно категорична, че никой не може да ме убеди да избирам между винено-червено и брик. За разлика от една чисто нова министърка, смятам "изненадващ" и "неочакван" за синоними. Точно за такива намирам и Плевнелиев и Калфин.
Тези 15% за пореден път ме убедиха да изчакам. Да не се качвам на първия самолет за Панама, Таджикистан или Нова Зеландия. Да не повярвам напълно, че в тази държава съм пришълец и е по-добре да си вървя, за да не дразня себе си и околните.
Защото допреди 5 години вярвах, че тук ми е мястото. Отказах офертите за обучение (учех в престижно училище и решението ми беше, меко казано, странно), отказах на приятелите си, които бягаха един по един, отказах на себе си, когато в моменти на депресия исках да тегля майните на всичко и да избягам. Бях убедена, че щом съм се родила тук, нямам причина да миткам като кукувица и да търся лесното. Мислех, че мога да се боря, и да постигна същото, макар и с по-вече усилия.
Вече не мисля точно така.
Защото не мога да приема, че ще родя децата си на място, на което хората прегръщат влюбено диктатура след диктатура. Не знам дали ще успея да им предам моят стремеж към свобода (на децата, на хората знам че не мога), но знам, че дори и да го направя, тук това ще бъде ужасна грешка. Както и да се гримират фактите, историята е твърде красноречива - за тринадесет века държава имаме два века византийци, пет века османци и половин век комунизъм. Повече от половинатa. Може би вече е генетично.
Нямам друго логично обяснение защо пак връщаме едноличния авторитарен режим. Как виждаме в лицето на един обикновен простак поредния месия. Как ни харесва да ни управлява човек, който не познава множественото число. Как вярваме, че той е различен, и затваряме очи за миналото му. Чухме много думи за тройната коалиция. А аз видях човек, който напуска пожарната - военна по това време, защото не иска да се деполитиза. Човек, който направи охранителния си бизнес по времето на бухалките, и който тогава се развива"охранявайки" близките до властта. Видях този, който стана известен по време и заедно с тази тройна коалиция. Не коментирам морално ли е да плюеш по тези, които са били зад гърба ти цял живот. Това си е наш национален спорт. Чудя се обаче кое те определя като комунист, демократ, либерал? Партийната книжка, декларативните речи? За мен т.нар."комунист" е онзи, който се стреми не просто към взимане на властта, а към дългосрочното и задържане. И подчинява всичките си действия на този стремеж. Този, който държи икономиката и социалната политика на къса каишка. Умишлено. Защото ако си достатъчно богат, мислиш, рискуваш. Ако си озверял от глад, действаш, рискуваш отново. Ако обаче имаш малко, но не си на дъното, те е страх да не го загубиш, и ставаш роб на точно този страх. Лесно и доброволно ставаш бурмичка в голямата машина. Ето, така се задържа власт.
Азбучни истини.
И все пак, ги осъзнават 15%. Останалите 85%?
40% вярват, че Бойко е направил метрото. И детските градини. Пътищата. В ранна детска възраст, и Майката Земя. Никой не помни, че тунелите за метрото ги има от 70-те, а метростанциите - от втория мандат на Софиянски. Детските градини опустяха в онези 20 години, в които почти не се раждаха деца. И запечатани да бяха, не преустроени, все тая - нямаше как да са годни за употреба. За магистралите не става на въпрос, още си спомням как стигах до Бургас през Айтос и колко тъжно беше това, но някак ме успокояваше факта, че можех да си позволя да отида на море. Има и 30%, които помнят хляба и билетчето без пари, но не помнят арестите за политически вицове. Не помнят разпределението на работа след завършване, жителството, опашките за банани. Не помнят държавните дългове. И още 15%, които нищо не помнят. Искат безплатен сапун, чудесно музикално оформление или девер си за общински съветник.
Историята е страшна шантонерка - тя е такава, каквато я оставим в главите си.
И все пак, след като мнозинството прави своя избор, как е правилно да постъпи малцинството? Не говоря за начин на мислене, моят поне не се променя почасово, питам за действия? Самолетът за майната си или тихичко мърморене на местна почва?
Харалан Александров: За левицата това е ...
Изборите, не решават проблемите на Бълга...
Народът се умори!
Изборите, не решават проблемите на Бълга...
Народът се умори!
Няма коментари
